ГРЕХОПАДНАЛИЯТ ЧОВЕК от Джон Нютон

В наши дни много слушаме за достойнството на човешката природа. И е вярно, че човек – такъв, какъвто излезе от ръцете на Бога, – беше превъзходно създание; ала ако разгледаме този въпрос с оглед на това какъв е падналия човек, който е развален от греха, можем ли да направим друго, освен да се присъединим към псалмописеца в удивлението му, че Великият Бог изобщо може да се занимава с него? [малкия и грешен човек.]

Човекът, макар и изпаднал от първото си състояние на щастие и святост, добре доказва с природните си дадености и способности, че ръката, която го е направила, е божествена. Той е способен на велики неща. Разумът, волята, чувствата, въображението и паметта му са благородни и чудни способности. Но ако го погледнем в нравствена светлина, като разумно същество, непрестанно зависимо от Бога, отговорно пред Него и поставено от Него в състояние на битие в един непроменящ се свят; ако го погледнем така, човекът е чудовище, низко, долно, тъпоглаво, твърдоглаво и злосторно създание; няма думи да го опишеш. Човекът, при всичките си самохвалства за разум и постижения, е безумец. Докато е лишен от спасителната Божия благодат, неговото поведение спрямо нещата, които най-пряко го засягат, е по-абсурдно и непоследователно от това на най-последния слабоумник; по отношение на чувствата и стремежите си той е пропаднал далеч по-долу от скотовете; а по злоба и лукавство на волята си прилича най-много на дявола.

 

 

 

Нашата беседа не разисква този или онзи човек, някой Нерон или Елагабал, а човешката природа, цялото човешко племе, с малкото изключение на онези, които са родени от Бога. Има, наистина, разлика между човеците, но тя се дължи на удържащата сила на Божието провидение, без което земята бързо би се превърнала в огледален образ на ада. Вързаният вълк или лъв не може да направи същите поразии като този, който е развързан, но това не променя природата му. Образованието и изгодата, страхът и срамът, човешките закони и тайната Божия сила над ума се обединяват, за да изградят множество прилични и почтени (външно) личности; и дори най-разпуснатите са под възбрана, която не им позволява да покажат и една хилядна от лукавството, което се намира в сърцата им. Но самото сърце е у всички, всеобщо, измамливо и твърде лукаво.

 

 

 

Човекът е безумец. Вярно, той може да измери земята и почти да преброи звездите; изобилства в произведения на изкуствата и в изобретения чрез науката и политиката; и можем ли тогава да го наречен безумец? Древните езичници, жителите на Египет, Гърция и Рим, са били прочути с тази мъдрост. И до този ден те са еталони за онези, които се стремят да преуспеят в историята, поезията, изобразителното изкуство, архитектурата и други поприща на човешкия гений, които са пригодени да излъскат маниерите, без да направят сърцето ни най-малко по-добро. Но и най-уважаваните от техните философи, законодатели, оратори и творци са били лишени като слабоумни от онова знание, което единствено заслужава титлата истинска мъдрост. Твърдейки, че са мъдри, те оглупяха (Римляни 1:22). Невежи и нехайни за Бога, но съзнаващи своята немощ и зависимост от висша на тях сила и подтиквани от вътрешен страх, чийто произход и приложение също са им били непознати, те се покланят на създанието вместо на Създателя; и не само това, но и се уповават на пънове и камъни, на дела на човешки ръце, на измислици и химери.

Запознатост с техните митологии (или религиозни басни) минава при нас за важен клон на познанието, понеже идва от древни книги, написани на непознати за простолюдина езици; но ако търсим достоверност, сборници със сънища или бълнувания на лунатици могат да ни доставят точно толкова. И тъй, ако приемем тези високопочитаеми мъдреци за добра извадка от човечеството, не трябва ли да признаем, че човек, и в най-доброто си състояние, но без наставление от Божия Дух, е безумец? Но ние не сме ли по-мъдри от тях? Ни най-малко, докато Божията благодат не ни направи такива. Нашите предимства само показват безумието ни в по-ярка светлина. Кога считаме човек за безумец? Безумеца няма здрав разум; той се води само от външното и би предпочел хубава одежда, отколкото завещан на хартия голям имот. Той няма грижа за последствия. Безумци са убивали или наранявали най-добрите си приятели и не са виждали злото в постъпката си. Безумецът не може да разсъждава, защото доводите не значат нищо за него. Един път може да го вържеш със сламка и да не смее да потръпне; друг път може да гори къщата му, а той да не иска да се помръдне. Не са ли това чертите на един безумец? Ако са, няма безумец като грешника, който предпочита земните залъгалки пред небесните наслади; който е верен слуга на светските обичаи и по се страхува от човешкия лъх, отколкото от Божия гняв.

Пак, човек в природното си състояние е скот, който е по-долу от скотовете, които погиват. По две неща той им прилича; не гледа по-високо от чувствните наслади и има онази себичност, която го кара да изтъква себе си и интересите си като най-висока цел. Но в много отношения той пада по един жалък начин по- долу от тях. Неестествените похоти и липсата на обич към собствените му чада са мерзости, които не се намират между лишените от разум твари. Какво да кажем за майките, който погубват рожбите си със собствените си ръце, или за ужасяващото деяние на самоубийството! Човеците са по-лоши от зверовете и в това, че са безкрайно упорити; няма и няма да приемат предупреждение. Ако се измъкне от капан, звярът ще внимава да не го доближи повече, и: напразно се простира мрежа пред всяка птица. Но човекът, и много пъти изобличаван, закоравява врата си; сурва се към собствената си погибел с отворени очи и заплюва Бог в лице, смело запътен към осъждението си. И пак, нека видим как човек прилича на Дявола. Има духовни грехове, с чиято висота Писанията дават щрихи на характера на Сатана. Всяка черта в описанието му намираме изобилно и в човека; така че онова, което Господ казва на юдеите, важи и за всички, “Вие сте от вашия отец, Дявола, и похотите на отца си искате да вършите.” Човек прилича на Сатана по гордост; това тъпоглаво, немощно създание се мисли за нещо заради някаква своя мъдрост, сила и добродетел, и е готово да говори как ще се спаси от добрите си дела; макар че ако можеше, и Сатана би имал някаква надежда. Прилича на него по злоба и този дяволски нрав често стига до убийство; и би стигал ежедневно, ако Господ не го удържаше. Той е взел от Сатана омразния дух на завистта. Често се измъчва до неописуема степен от това да гледа благополучието на ближния; и в същата степен се радва на злощастията му, макар и да не извлича друга полза от тях, освен задоволяването на тази ненавистна жилка. Той, по същия начин, носи образа на Сатана в своята жестокост. Това зло е вързано и в сърцето на децата. Наклонност да се удоволстваш в причиняването на болка на другите се вижда много отрано. Децата, оставени без възпитание, започват да се забавляват, като изтезават бавно насекоми и животни. Какви мъки причинява безпричинната жестокост на човека на петлите, кучетата, биковете, мечките и други твари, за които той мисли, че са създадени с единствената цел да задоволяват със страданията си неговия варварски дух. Ако вадим оценката си за човеците от онези моменти, когато са най-доволни и против тях няма гняв или ненавист, които да ги оправдават, е пределно ясно чии са и на кого служат; и те наистина са си най-големите врагове. Помислете за ужасите на войната, за яростта на онези, които се дуелират, за кланетата, убийствата и покушенията, с които е пълен света, и възкликнете “Господи, какво е човек!” И още, ако измамата и предателството са част от характера на Сатана, то човек безспорно прилича на него. Нима не е всеизвестна действителност, повод за тъга във всяка епоха, онова, което казва пророкът: ” Не се доверявайте на другар, не се уповавайте на тесен приятел, Пази дверите на устата си От лежещата в обятията ти; Ловят всеки брата си с мрежа.” Нима не са мнозина, които в този момент могат да кажат с Давид “Устата му бяха по-гладки от масло, но в сърцето му имало война; думите му бяха по-меки от елей, но били голи саби.” Както Сатана, човеците са пълни с желание да съблазнят другите към грях; недоволни от това да осъдят само себе си, те ангажират цялото си изкуство и влияние, за да въвлекат със себе си в същата погибел колкото могат повече себеподобни. Накрая, и самият Сатана се затруднява да ги надмине по пряко противопоставяне на Бога и на неговата благост, по ненавистно враждуване с благовестието на неговата благодат и по горестно преследване на онези, които го изповядват. В това те наистина са негови пратеници и доброволни слуги; и понеже Блажения Бог е извън обсега им, те се стараят да покажат презрението си към него над неговите люде.

Досега само нахвърлях скица, някои контури на образа на грехопадналия човек. Да му се направи добър портрет, да се насити всяка черта с цялата тежест на ужаса и да бъде изобразен такъв, какъвто е, би било невъзможна задача. Достатъчно имаме пред очи, обаче, за да се илюстрира колко уместно е възклицанието “Господи, какво е човек!”. Някои от читателите ми може би ще отрекат или смекчат обвинанието и ще поспорят, че не описвам цялото човечество, а само някои от най-разпуснатите от вида, които трудно могат да се нарекат “човеци”. Но аз вече затворих вратата за това изключение. Това, което описвам, е човешката природа; и най-долните и разюздани индивиди не могат да съгрешават отвъд способностите и ограниченията на онази природа, която имат и по-кротките и умерените. Макар и да има разлика в плодородието между дърво и дърво, раждането на една ябълка определя каква е природата на дървото, от която е родена, точно толкова, колкото раждането на хиляда. Така и в нашия случай: нека допуснем, че тези безобразия не се намират у всички – пак тяхното присъствие у неколцина е достатъчно добро потвърждение; освен ако не бъде доказано, че онези, които са се проявили по-нечестиви от другите, са от друго естество или вид от тях. Но аз не съм под принуда да давам на възразяващите тази възможност; те трябва да са наистина безчувствени, за да не усещат в себе си греха – нещо така противно на общочовешките представи за доброта, че заради него биха предпочели да бъдат изгонени от цивилизования човешки свят, отколкото да бъдат принудени добросъвестно да изявят на другарите си човеци всяка помисъл и желание, което са им дошли на сърце.

 

Природата на грехопадналия човек е в съгласие с описанието, което апостолът прави на мъдростта, с която човек се хвали: тя е земна, чувствена, бесовска. В миналото писмо се опитах да й направя по-общо очертание; ала не може да се направи оценка на величината на нейната злина, без да я разгледаме поставена до светлината на благовестието. Юдеите са били изключително нечестиви във дните на плътта на нашия Господ; и въпреки това за тях се казва, “Ако не бях дошъл и не им бях говорил, не биха имали грях,”; тоест, светлината и силата на Неговото служение не само ги лиши от всяко извинение да продължават да живеят в грях, но и с този голям контраст даде възможност на всички да видят мащабите на тяхното нечестие; и сравнени с разобличението, което сами си спретнаха с упоритото си роптаене против Него, всичките им останали грехове се оказаха само косвени доказателства за истинското състояние на сърцата им. В този смисъл думите на апостола за Моисеевия закон могат да се приложат и за Христовото благовестие: то дойде, за да се умножи греха. Ако търсим в оценката си най-високите постижения на човешката поквара и най-чувстващите се последствия от нея, трябва да изучаваме поведението на онези, на които благовестието е познато. Индийците, които опичат враговете си живи, добре ни доказват, че човек е безсърдечен варварин към своя си вид; което може лесно да се докаже наглед и без да се ходи далеч от отечеството ни; но проповядването на благовестието разкрива враждата на сърцето към Бога по начини и в степени, които непросветените диваци и поганци не могат да достигнат. Под благовестието имам предвид не просто учението за спасение, вложено в Светите Писания, а публичното и властно разгласяване на това учение, което Господа Исуса Христа повери на своите истинни служители – на онези, които, сами, чрез силата на неговата благодат, бяха извадени от тъмнината в чудната светлина и подготвени и изпратени чрез неговия Свети Дух да обявяват на братята си грешници как са видели, почувствали и опитали от словото на живота. Тяхното поръчение е да възвисяват единствено Господа, да опетнят гордостта на всяка човешка слава. Те са длъжни да излагат наяве злото и щетата на греха, строгостта, духовността и наказанията на Божия закон, пълното отстъпничество на човечеството; и от тези предпоставки да показват абсолютната неспособност на грешника да избегне осъждение чрез свои собствени дела или начинания; и тогава да обявят изобилното и безвъзмездно спасение от греха и гнева, [което е] чрез вяра в името, кръвта, покорството и ходатайството на Бога, явен в плът; заедно с това те трябва да проповядват осъждане на вечни мъки за всички, които окончателно отхвърлят свидетелството, с което Бог е свидетелствал за сина си. Макар тези дялове от Божията воля за грешниците, както и други истини, свързани с тях, да са разкрити и повтаряни натрапливо в Библията; и макар да намираме по една Библия в почти всеки дом, виждаме, всъщност, че тя е запечатана книга, която твърде малко се чете, малко се разбира, и затова много не се зачита, освен на онези места, където Господ благоволява да благослови със служители, които могат да потвърдят истините със своя опит и които, заставени от неговата любов и убеждение за скъпоценността на човешките души, оживотворени правят своето вярно служение главно дело на живота си; те не целят придобиване на богатство, а благополучието на слушателите; и са еднакво безразлични към недоволството и похвалата, с които реагира света; и животите им не са им свидни, така че могат да бъдат мъдри и успешни в печеленето на души за Христа.

Когато по този начин благовестието дойде на определено място, хората [там] може да постоянстват в грях, ала грехът им може да се каже, че е извършван в невежество; те още не са били предупредени за опасността, в която се намират. Някои пият неправда като вода; други, по-трезвени, са се заровили живи в грижите и делата на света; други намират някакво време за това, което наричат ходене на църква, което правят редовно, макар и да им са съвършено чужди естеството или насладите на духовното поклонение; със своите усилия те отчасти мислят да се пазарят с Бога и да компенсират за греховете, с които не са готови да се простят, и отчасти да задоволят своето честолюбие, като получат (така си мислят) някакво основание да казват “Боже, благодаря ти, че не съм като другите.” Проповядваното благовестие обявява колко суетни и опасни са тези различни пътища, в които избират да ходят грешниците. То обявява и доказва, че колкото и различни да изглеждат едни от други, те са еднакво отдалечени от пътеката на безопасността и мира, и всички водят към същото – унищожението на онези, които продължават по тях. В същото време то (благовестието), разкривайки необятната Божия любов, Христовата благодат и слава, приканвайки всички да дойдат при него, за да получат прошка, живот и блаженство, предотвратява отчаянието, в което биха били хвърлени човеците, когато бъдат уличени в греховете си. С две думи: то показва пъкления ров под краката им и отваря портите и пътя към небето над очите им.

Сега нека разгледаме накратко какво предизвиква благовестието в онези, които не го приемат като Божия сила за спасение. Във всеки то има различен ефект, според темперамента и обстоятелствата на човека, както и според Божието намерение; но при вида на всеки от тях можем да повторим възклицанието на псалмописеца: “Господи, какво е човек?”.

Мнозина, които са чували благовестието – веднъж или повече пъти – не искат да го чуват повече; то събужда у тях презрение, омраза и ярост. Те изливат жлъчка върху Божията мъдрост, презират неговата благост, обявяват бунт против неговата власт и самите им погледи изразяват духа на непокорните евреи, които без увъртане казаха на пророк Еремия в лице: “Колкото за словото, което ти ни говори в Господното име, няма да те послушаме;” Еремия 44:16. Проповедниците на Божието слово са считани за хора, които преобръщат света; а хората, които го приемат, за глупаци и лицемери. Колко силно настроено е природното сърце против Господа се вижда от смущението, което става в семействата, където Господ е благоволил да събуди един или двама, докато останалите са останали в греховете си! Да изповядваш, или дори да те заподозрат, че изповядваш, симпатия към Христовото благовестие, често е считано и третирано като най-голямо престъпление, достатъчно да отмени и неотменимото иначе дължимо в една връзка или приятелство. Родителите намразват децата си, а децата се присмиват на родителите си; мнозина намират, в съгласие със заявлението на нашия Господ, че откакто са го възлюбили – от момента, в който неговата любов се е отразила в сърцата им, – онези от дома им, не друг, са им станали най-лоши врагове; и че онези, които са показвали най-голяма обич и нежност към тях преди обръщането им, сега едва понасят вида им.

Болшинството може би ще продължат да слушат словото, поне от време на време; и на тези, които го слушат, Божият Дух, по едно или друго време, обичайно ще засвидетелства истината. Съвестта им получава удар и те за известно време уж вярват и дори треперят. Но какво следва? Дори отровеният не търси толкова бързо своята противоотрова или цяр, колкото те – средство да заглушат и потушат осъдителните гласове на съвестта. Те бягат при другарите си, при чашката, при каквото и да е, само да се пооблекчат от неканените сериозни мисли; и когато успеят и възвърнат прежното си безразличие, се радват, все едно са избегнали някаква голяма опасност. Следващата стъпка е да се надсмиват над собствените си размисли; и след това, ако видят някой познат под същите убеждения, да използват всяка хитрост и да напънат всяка нервна струна, за да ги направят твърдоглави като себе си. За да постигнат това, дебнат като птичар за птицата, ласкаят или хулят, изкушават или заплашват; и ако успеят, та станат причината някой да се закорави в греховете си, се радват и тържествуват, като че е средство за печалба или повод за похвала това, че са погубили душите на сродните си твари.

 

Чули вече много проповеди, те придобиват повече светлина. Длъжни са да разберат, независимо дали искат, или не, че Божият гняв виси над чадата на непокорството. Носят жило в съвестта си и понякога се чувстват нещастни и пожелават да не са се раждали или да са се родили по-добре кучета или жаби, а не разумни същества. Но въпреки това продължават да се закоравяват. Мъчат се да са щастливи и спокойни и се насилват да носят усмивка, докато в сърцето им има болка. Хулят пътя на истината, следят християните за петна и със злорадство ги разнасят и преувеличават за тях. Виждат как умират нечестивите, но не се смущават; виждат как умират праведните, но не се трогват. Нито провидението, нито обредите, нито милостите или съдбите могат да ги спрат, защото са решили твърдо да продължат и предпочитат да умрат с отворени очи, отколкото да се покорят на благовестието.

Но хората невинаги отхвърлят истините на благовестието открито. Някои, които изповядват, че ги одобряват и приемат, с това откриват тъмнината на човешкото сърце в една дори по-силна светлина. Те правят Христос служител на греха и превръщат благодатта му в разпуснатост. Като Юда, те казват “Радвай се, Учителю” и го предават. Това е върхът на нечестието. Такива изопачават всички учения на благовестието. От Божия избор си намират извинение да продължат в лукавите си пътища; и яростно се препират за спасение без дела, понеже не обичат покорството. Те възхваляват Христовата праведност, но я държат възможно най-далеч от личната святост. С две думи, понеже чуват, че Бог е добър, наумили са си да бъдат зли докрай. “Господи, какво е човек!”

Така самоволните и непокаяни грешници отиват все по-назле, мамещи и мамени. Словото, което презират, става за тях ухание от смърт за смърт. Поели са по различни пътеки, но всички са се запътили към рова; и, ако не се намеси суверенната милост, скоро пропадат и повече не стават. Има два начина, по които най-често свършват неповярвалите.

Мнозина, след като са били разтърсени от словото, улягат във формалност. Ако редовното слушане можеше да замести вярата, любовта и покорството, биха се справяли добре; но малко по малко те стават имунизирани за проповедите – истините, които едно време са им правили голямо впечатление, от постоянно повтаряне губят силата си; и така тълпи и тълпи живеят и умират в мрак, ако и дълги години светлината да е сияела около тях. Други по-открито се предават на негоден ум. Ненавистта към благовестието създава неверници, деисти и атеисти. Те са пълни с дух на заблуждение, за да повярват на лъжа. Тези са присмиватели, които ходят по своите си похоти; защото там, където се изоставят принципите на религията, поведението става гнусно и мерзко. Такива се забавляват с измамите си и ослепително доказват истините на благовестието, когато се препират против него. Често намираме, че хората от този тип по-рано са били под въздействието на силни убеждения; но когато злият дух се е върнал, след като си е тръгнал за малко, последното състояние на този човек е станало по-лошо от първото.

Твърде възможно е някои от читателите ми да намерят себе си в моите описания на лукавството на отчаяно борещото се с истината човешко сърце. Дано Божият Дух ги застави да прочетат внимателно [всичко]. Наистина сте в лошо положение, но аз бих имал надежда, не бих се отчайвал – Исус е могъщ да спаси. Благодатта му може да опрости и най-тежките престъпления и да покори най-вкоренените навици на греха. Благовестието, което досега сте омаловажавали, на което сте се противили или против което сте се борили, си остава Божията сила за спасение. Исусовата кръв, която досега сте потъпквали, говори по-добри думи от кръвта на Авел, и има силата да очисти онези, на които греховете са морави и алени, и да ги направи бели като сняг. Бог засега ви щади; но е крайно време да се спрете, да хвърлите оръжие и да се смирите при нозете Му. Ако го направите, имате избавление; ако ли не, знайте добре, че за вас идва целия гняв; и бързо ще откриете, за ваша изненада и неописуем ужас, че е страшно нещо човек да падне в ръцете на живия Бог.